14 ноември 2026 г.
Върховният касационен съд намира, че 45 хиляди лева е справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди от счупване на тазобедрена става през 2021 г. Освен ако в конкретния казус няма съпричиняване. Съпричиняване е налице дори само ако пострадалият не успее да докаже, че е носил подходящи обувки. Липсата на подходящи обувки в случая е струвало на пострадалия 35 % от обезщетението.
На 26 януари 2021 г., около 16 часа, в гр. София, придвижвайки се пеша в ж.к. „Надежда“ в посока ул. „Ген. Никола Жеков“, по левия тротоар, в района на Основно училище, на 7–8 метра преди
кръстовището на ул.„Звезда“ и ул.„Ген. Никола Жеков“, 43 годишен мъж (ищецът по делото) попада на заледен и покрит със сняг и лед участък, подхлъзва се и пада, в резултат на което получава фрактура на лявата си тазобедрена става. Проведено му е оперативно лечение, при което е извършено кръвно наместване на фрактурата и е направена метална остеосинтеза с интрамедуларен пирон, трохантерен и антиротационен винт. Продължителността на лечебния период е от три до шест месеца, а на възстановителния – от шест до девет месеца, като прекараната ковидна инфекция и пневмония забавя периода на рехабилитация, макар ковидната инфекция да няма отношение по зарастването на счупената кост. Периодично, при по-голямо физическо натоварване, промяна на времето, а понякога и без определена причина, човекът изпитва болки в травмираната област (тазобедрената става), определяни като болки от „ревматоиден“ тип, които не се отразявали на силата на крайника и в обема на движение на тазобедрената става, но могат да доведат до известен дискомфорт.
По делото е прието, че изграждането, ремонтът и поддържането на тротоарите по републиканската пътна мрежа в границите на урбанизираните територии се организират от съответната община. Поради това Столична община се явява надлежно легитимиран ответник да отговаря по предявения иск. Установено е, че върху участъка на тротоара е имало заледяване покрито със сняг. Столична община отговаря за поддръжката на улицата и прилежащите тротоарни площи. Неизпълнението на вмененото задължение, чрез съответните за това лица, представлява противоправно поведение. За ангажиране отговорността на възложителя не е нужно да се издири точно лицето, на което е възложена работата, и в резултат на чието виновно бездействие е на настъпила вредата.
На първа инстанция, Софийският градски съд присъжда 25 000 лв. обезщетение за неимуществените вреди1.
Въззивният съд, в случая Апелативният съд – София, увеличава обезщетението за неимуществени вреди до 45 000 лв2. Съобразени са от една страна вида на травмата – пертрохантерно счупване на лявата бедрена кост, болничното лечение, вкл. и двете операции, продължителността на лечебния и възстановителния период, съпътстващите болки, негативните изживявания при неминуемите трудности в ежедневието за периода на възстановяване до самостоятелното придвижване на ищеца без помощни средства, необходимата рехабилитация за раздвижване. При така установените факти, като съобразява и общото ниво на благосъстояние в страната в съответния период, второинстанционният съд обосновава извод за справедливо обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди в размер на 45 000 лв.
Това обезщетение обаче е намалено с 35 % с решение на Върховния касационен съд3, което установява, че е налице съпричиняване на вредата. Според върховните съдии в конкретния случай изводът на втората инстанция за липса на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е неправилен. Недоказани са и твърденията на пострадалия мъж, изложени в неговата искова молба, че при инцидента е носил подходящи за сезона обувки.
Ето и още от мотивите на върховните съдии за установяване на приноса на пострадалия към увреждането:
Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е налице в случаите, когато произлезлите от деликта вреди се намират в причинна връзка не само с поведението на делинквента, но и с поведението на самия пострадал. За да се приеме наличие на принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат като с поведението си е създал условия или е улеснил неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно и противоправно, като релевантен за прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало /наред с поведението на делинквента/ до увреждането като неблагоприятен резултат. Съгласно т. 7 на ППВС № 17/1963 г. предпоставките за намаляване на обезщетението за вреди от непозволено увреждане са две: допринасяне от страна на увредения за тяхното настъпване и пряка причинна връзка между това поведение на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и вина на пострадалия. Намаляването на обезщетението по реда на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не представлява санкция за неправомерно поведение на увреденото лице или за неизпълнение на негово задължение. Съпричиняването е факт от действителността, с настъпването на който правото свързва определени неблагоприятни за увреденото лице правни последици, изразяващи се в намаляването на обезщетението за вредите, настъпили вследствие на непозволеното увреждане, като законът не определя изрично начина, по който следва да се извърши намаляване на обезщетението. Изводът за наличие на съпричиняване следва да се основава на доказани конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Съгласно трайната съдебна практика на ВКС при определяне степента на съпричиняване съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексната преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата неделима вреда. В конкретния случай изводът на въззивния съд за липса на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е неправилен. От събраните по делото гласни доказателства е установено по безспорен начин, че на 26.01.2021 г., денят е бил студен и валял сняг, а процесния инцидент е станал около 16.00 часа, т. е. в светлата част от денонощието. Пострадалия ищец е бил в сравнително млада възраст, като липсват данни същия да е страдал от заболявания ограничаващи или затрудняващи предвижването му. Според свидетелските показанията преди падането ищецът е ходил нормално, като свидетелят е заявява, че не помни с какви обувки е бил същият. При тези данни по делото, настоящия съдебен състав счита, че възражението за съпричиняване е основателно. Налице е нарушаване на естественото задължение на увредения да се грижи за живота и здравето си, като се осведомява за околната обстановка и евентуалните препятствия по маршрута на движение, респ. да предприеме мерки, които всеки разумен и старателен човек би взел при посочените метеорологични условия. Пострадалият ищец е бил длъжен да положи дължимата грижа, за да осуети настъпилия вредоносен резултат, в т. ч. като съобрази скоростта и начина си на придвижване, с конкретната метеорологична обстановка в деня на инцидента. Недоказани са и твърденията му в исковата молба, че при инцидента е носил подходящи за сезона обувки. Поведението на пострадалия непосредствено преди произшествието съставлява форма на съпричиняване на вредоносния резултат и възражението на ответника, че дължимото обезщетение за неимуществени вреди подлежи на намаляване на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД, съразмерно на доказания принос, е основателно. Съобразявайки механизма на реализиране на злополуката и поведението на ищеца, настоящият състав на ВКС намира, че приносът на пострадалия е в размер на 35%.
Предвид установения принос на пострадалия, обезщетението следва да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД с 35%, т.е. с 15 750 лв. Предвид изложеното предявеният иск по чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е основателен и доказан до размера от 29 250 лв. (14955,29 евро), поради което след частична отмяна на въззивното решение, искът следва да бъде отхвърлен за разликата над 29 250 лв. до присъдените 30 000 лв. В останалата обжалвана част, с която искът е уважен до 29 250 лв. (14955,29 евро), въззивното решение следва да бъде оставено в сила.