16 юни 2026 г.
Производството е по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията на Република България във фазата на произнасяне по допустимост на искането по реда на чл. 19, ал. 1 от Закона за Конституционен съд (ЗКС). Делото е образувано на 18.05.2026 г. по искане на 1-ви състав на Районния съд – Плевен, наказателно отделение, във връзка с разглежданото от него наказателно дело от общ характер №695/2026 г. за установяване на противоконституционност на чл. 53, ал. 1, б. „а“ от Наказателния кодекс.
В искането се твърди, че разпоредбата на чл. 53, ал. 1, б. „а“ НК противоречи на чл. 6, ал. 2 и чл. 119, ал. 1 от Конституцията на Република България.
Съдебният състав сочи, че в съдебно заседание на 02.04.2026 г. е одобрил постигнатото между страните споразумение, по силата на което на обвиняемия е наложено наказание шест месеца „лишаване от свобода“, като изпълнението на това наказание е отложено с тригодишен изпитателен срок. В следващо открито съдебно заседание в производството във връзка с поискано от Районна прокуратура – Плевен приложение на чл. 53, ал. 1, б. „а“ НК – отнемане в полза на държавата на имуществото, което е собственост на виновния и е послужило за извършване на умишлено престъпление, съдебният състав е спрял производството, за да отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, относно „императивната разпоредба на чл. 53, ал. 1, б. „а“ НК, с която съдът винаги е задължен да отнеме вещите, послужили за извършване на умишлено престъпление, без да има възможност за преценка по отношение на съразмерност, реципрочност на санкцията спрямо извършеното престъпление“.
С разпореждане на съдията докладчик е указано на вносителя да предостави информация дали е отправил преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз и дали по него е образувано дело. Вносителят е уведомил Съда, че не е отправил преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, тъй като е приел, че оспорената разпоредба е „национална правна норма, която не попада в обхвата на компетентността на СЕС и не представлява мярка по прилагане на правото на ЕС“.
В искането съдебният състав поддържа, че ако в разглежданото от него дело „отнеме в полза на държавата вещите, послужили за извършване на престъплението, ще игнорира практиката на Конституционния съд за допустимо ограничаване на правата, в конкретния случай на правото на неприкосновеност на частната собственост, което да прави отнемането ѝ „съразмерни с характера на защитавания интерес“. Посочва, че стойността на вещите, чието отнемане се иска, многократно надвишава стойността на отнетите и впоследствие възстановени вещи предмет на престъплението. Поради това приема, че е налице несъразмерност, като съдът е лишен от възможността да „прецени и прецизира необходимостта от приложението на чл. 53, ал. 1, б. „а“ от НК, поради императивния характер на прилагането ѝ“.
Вносителят излага, че невъзможността във всеки конкретен случай да бъде извършена преценка дали вещите, послужили за извършване на престъплението, следва да се отнемат в полза на държавата, лишава съда от неговата правораздавателна функция в нарушение на чл. 119, ал. 1 от Конституцията. Посочва, че когато осъществява наказателно правосъдие, съдът е свободен в преценката си за вида и размера на наказанието в пределите на специалната част на Наказателния кодекс, а задължителното приложение на чл. 53, ал. 1, б. „а“ НК го лишава от възможността за прилагане на принципите на индивидуализация и съразмерност. Поддържа, че оспорената разпоредба нарушава и принципа на равенство по чл. 6, ал. 2, предл. последно от Конституцията, като намира единствено, че „извършители на престъпни деяния с различна степен на лична и обществена опасност и имуществен статус ще търпят една и съща санкция“.
Съдебният състав сочи, че оспорената разпоредба „не попада в обхвата на компетентността на Съюза, така както са определени в договорите и не представлява мярка по прилагането на правото на ЕС“.
Пълния текст на определението по конституционно дело № 11/2026 г. можете да прочетете тук.