9 ноември 2025 г.
Делото Максим Савов срещу България, приключило през 2021 г. с осъждането на държавата за нарушения на чл. 5 (3) и чл. 6 (2) от Конвенцията, поразително напомня на случая на варненския кмет Благомир Коцев и неговото задържане, без зачитане нейните стандарти. Савов е задържан повече от четири месеца в ареста, като задържането му е потвърдено от състав на Окръжен съд – Пловдив, като председател и на състава, и на съда по това време е Сотир Цацаров. Именно мотивите на окръжните съдии, не зачитат презумпцията за невиновност и стават причина за осъждането на държавата ни в Страсбург.
Електронен съдник припомня фактите по случая и установените нарушения на Конвенцията:
Жалбоподателят Максим Савов е роден през 1983 г. и живее в Пловдив. Той е представляван пред Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) от адв. М. Екимджиев и адв. С. Стефанова. На 5 януари 2010 г., около 20:30 ч., неизвестен мъж влиза в магазин за алкохол и цигари в гр. Пловдив, заплашва с нож продавачката М.Д., открадва от касата сумата от 484 български лева (BGN – приблизително 247 евро (EUR) според официалния фиксиран обменен курс) и бяга. Пловдивската полиция получава сигнал за събитията и предприема наказателно разследване срещу неизвестен извършител. На 11 януари 2010 г. М. Д. вижда жалбоподателя да минава по тротоара пред табелата на магазина. След като го заглежда, тя решава, че го е разпознала като мъжа, който я е нападнал на 5 януари 2010 г. Уведомява полицията. Полицаи идват на мястото, но не могат да открият жалбоподателя. На 12 януари 2010 г. жалбоподателят отива във въпросния магазин и си купува кафе оттам. След като си тръгва, продавачката уведомява полицията. Полицаите, изпратени на мястото, обаче не успяват да заловят жалбоподателя. Затова се решава от следващия ден пред магазина на пост да стоят двама полицаи в цивилно облекло. На 13 януари 2010 г., между 10:00 и 10:30 ч, жалбоподателят отново минава покрай магазина. Тогава е задържан от полицаите по подозрение, че е извършил грабежа на 5 януари 2010 г. Повдигнато му е обвинение за тези деяния. На същата дата полицията извършва претърсване в дома на жалбоподателя в гр. Пловдив, по време на което са намерени и иззети няколко вещи, принадлежащи на жалбоподателя, включително чифт черни спортни обувки и нож. При разпознаване на извършителя на същата дата М. Д. официално идентифицира жалбоподателя като мъжа, който я е нападнал на 5 януари 2010 г. Полицията иззема и записите от камерите за видеонаблюдение в магазина. На 15 януари 2010 г. жалбоподателят се явява пред Районен съд- Пловдив. Съдът намира, че са налице достатъчно данни, които да позволят основателно подозрение, че жалбоподателят е извършил деянията, в които е обвинен. Той по-специално отбелязва, че при първоначалните си показания жертвата е направила подробно физическо описание на нападателя си, което съответства на външния вид на жалбоподателя, и че впоследствие тя официално е разпознала и идентифицирала последния. Районният съд обаче счита, че в този случай не съществува риск от укриване от правосъдието или от извършване на нови престъпления с оглед по-специално на липсата на криминално досие и на семейното положение на жалбоподателя. Той налага на жалбоподателя парична гаранция в размер на 2000 лева (приблизително 1022 евро). Прокуратурата протестира решението на районния съд. На 19 януари 2010 г. Окръжен съд – Пловдив, заседаващ в състав от трима съдии, председателстван от тогавашния председател на съда Сотир Цацаров, отменя решението на районния съд и решава да изпрати жалбоподателя в предварителния арест. Съдебният състав обосновава своето решение по следния начин:
„Районният съд пренебрегва данните, сочещи, че съществува реален риск обвиняемият Савов да извърши престъпление, ако бъде освободен, и отбелязва само основанията срещу съществуването на такъв риск, като липсата на криминално досие, фактът, че [засегнатото лице] живее с жена (…) и има дете. Не са взети под внимание обстоятелствата около въпросния грабеж в магазина за алкохол и цигари и поведението на извършителя по време и след събитията – той е бил въоръжен с нож, носел е шапка и ръкавици и е преправил гласа си, за да не бъде разпознат, нападнал е жена, за да открадне парите от касата, прибягнал е към сила и заплахи, избягал е от магазина и няколко дни по-късно е имал дързостта да се върне там под предлог, че иска да си купи кафе, но в действителност [той е отишъл там, за да] провери дали е бил разпознат от касиерката. Всички тези факти, свързани с метода [използван за извършване] на въпросното престъпление, разкриват, че както извършителят, така и самото престъпление са с висока степен на опасност, а правилното им тълкуване налага заключението, че този извършител може да извърши друго престъпление, ако искането на прокуратурата не бъде уважено. Следователно фактите по делото показват и наличието на второто условие, предвидено в член 63, параграф 1 от НПК (…). Освен това, както правилно е установил районният съд, въпросът, че подсъдимият е извършителят на въпросния грабеж, не предизвиква противоречия.“
Впоследствие разследващите органи разпитват петима свидетели на защитата – сред които двама клиенти и двама служители на интернет кафенето, в което е работил жалбоподателят, за да проверят алибито му, според което по време на въпросния грабеж той е бил на работното си място. Клиентите и служителите на кафенето свидетелстват, че жалбоподателят е бил там на 5 януари 2010 г., а един от служителите уточнява, че през този ден жалбоподателят е дошъл около 16:00 или 16:30 ч. и че двамата са останали в кафенето до следващата сутрин. М.Д. идентифицира официално ножа и обувките, намерени в дома на жалбоподателя, като вещи, принадлежащи на нападателя ѝ. На 11 февруари 2010 г. Районен съд – Пловдив разглежда първото искане за освобождаване на жалбоподателя. По време на заседанието адвокатът на последния заявява, че показанията на пострадалата са ненадеждни и че показанията на новите свидетели, разпитани в хода на разследването, оневиняват клиента му. За да докаже липсата на риск от бягство или извършване на други престъпления, той заявява, че жалбоподателят има адрес в гр. Пловдив, семейство и стабилна работа, че се ползва с добра репутация, че няма криминално досие или психиатрични проблеми и не употребява наркотици. Районният прокурор оспорва искането за освобождаване на жалбоподателя. Той твърди, че цитираните от защитника показания по никакъв начин не показват, че лицето е било в интернет кафенето, където е работил по времето, когато е станал грабежът в магазина. Прокурорът поддържа, че обществената опасност на престъплението и на жалбоподателя оправдават удължаване на мярката за задържане на засегнатото лице. Районният съд отхвърля искането на жалбоподателя и го оставя в ареста. След извършен анализ на съдържанието на показанията, на които се позовава защитата, и надеждността на въпросните свидетели, съдът установява, че тези нови доказателства не поставят под съмнение съществуването на основателни подозрения спрямо лицето. По-специално съдът отбелязва, че никой от въпросните свидетели не е наблюдавал Савов през целия период, през който той твърди, че е останал в интернет кафенето, което не изключва възможността той временно да е напуснал мястото, за да отиде в магазина за алкохол и цигари. Окръжен съд – Пловдив потвърждава задържането, отбелязвайки, че са налице достатъчно данни, които да позволят Савов да бъде основателно заподозрян в деянията, в които е обвинен, и че събраните нови доказателства не поставят под съмнение това заключение. Той също така счита, че методът на извършване на въпросното престъпление и поведението на жалбоподателя сочат за съществуване на риск от извършване на нови престъпления, независимо от семейното и професионалното положение на лицето, съществуването на „стабилен дом и липса на криминално досие“. По-късно органите на наказателното разследване, събират нови доказателства: разпечатка относно разговорите на Савов, предоставен от мобилния оператор на жалбоподателя; експертиза за психологическото състояние на М.Д., изготвена от експерт психиатър след преглед на същата; и справка от електронните съобщения, разменени между жалбоподателя и съпругата му в деня на грабежа, изготвена след експертиза на компютъра на жалбоподателя. На 16 април 2010 г. Районен съд – Пловдив разглежда и отхвърля второ искане за освобождаване на жалбоподателя. По-конкретно той счита, че следните елементи са достатъчни, за да бъде заинтересованото лице основателно заподозряно в извършването на въпросното престъпление: показанията на пострадалата, идентифицирането на жалбоподателя от последната и записите от камерите за видеонаблюдение в магазина. Той счита, че новите показания, събрани в хода на разследването, не могат да поставят под съмнение това заключение, тъй като нито един свидетел не е наблюдавал жалбоподателя през целия период, за който той твърди, че е прекарал на работното си място на 5 януари 2010 г. Окръжен съд – Пловдив потвърждава решението на районния съд, като повтаря основанията, дадени от първоинстанционния съд във връзка със съществуването на основателни подозрения срещу жалбоподателя. Окръжният съд счита, че е налице и риск от укриване, предвид факта, че жалбоподателят е декларирал официално постоянния си адрес в гр. Пловдив едва след повдигнатото му обвинение, и факта, че е бил издирван от националната полиция да даде показания във връзка с друго наказателно разследване. След приключване на разследването наказателното дело се разглежда от Районен съд – Пловдив, който провежда първото си заседание на 8 юни 2010 г. Съдът изслушва свидетелите и вещите лица и събира доказателства. Защитата моли съда, наред с другото, да обсъди с Министерството на вътрешните работи възможността да се направи сравнение между физическите характеристики на нападателя и тези на жалбоподателя и между обувките и ножа, използвани от нападателя, и намерените в дома на жалбоподателя. Това искане е отхвърлено от съда поради липса на относимост. Също на 8 юни 2010 г. районният съд взема решение за освобождаването на жалбоподателя под парична гаранция от 700 лева (приблизително 358 евро). По-специално районният съд счита, че вече не съществува риск от укриване или извършване на нови престъпления и че жалбоподателят не може да възпрепятства провеждането на наказателното производство, тъй като повечето доказателства вече са събрани. С решение от 28 юни 2010 г. Районен съд – Пловдив признава жалбоподателя за виновен по обвиненията и го осъжда на три години условно лишаване от свобода. Районният съд кредитира изцяло показанията на пострадалата и идентифицирането на жалбоподателя. Той отбелязва, че версията за събитията на пострадалата се потвърждава от записите от камерата за видеонаблюдение в магазина, от други показания и от вещи, намерени в дома на жалбоподателя, по-специално ножа и спортните обувки, които също са били идентифицирани от жертвата. Съдът отбелязва, че доказателствата на защитата са недостатъчно последователни и не поставят под съмнение заключението, че жалбоподателят е извършителят на въпросния грабеж. Жалбоподателят обжалва това решение пред Окръжен съд – Пловдив, пред който оспорва надеждността на приетите от районния съд доказателства. Окръжният съд разпорежда експертиза на записите от вътрешните и външните камери за видеонаблюдение на магазина на 5 януари 2010 г., 11 януари 2010 г. (когато жалбоподателят е преминал пред табелата на магазина – параграф 5 по-горе) и на 12 януари 2010 г. (когато жалбоподателят влиза в магазина за алкохол и цигари – вж. параграф 6 по-горе), за да се определи дали мъжът, заснет на 5 януари 2010 г., е жалбоподателят и дали спортните обувки, които извършителят е носел, и ножът, използван за извършване на престъплението, съответстват на обувките и ножа, които са били намерени в дома на жалбоподателя и впоследствие са били идентифицирани от жертвата. В доклада си експертите установяват, че на записа от 5 януари 2010 г. лицето на нападателя не се вижда, тъй като мъжът е бил с шапка, качулка и дрехи с повдигната яка. Те стигат до заключението обаче, че височината, телосложението и движенията на мъжа, заснет по време на грабежа в магазина, не отговарят на физическите характеристики на жалбоподателя. Смятат, че има прилика по цвят и форма между обувките на нападателя и тези, открити в дома на жалбоподателя, но тази прилика не води до заключението, че това са същите обувки. Те също така заключават, че ножът, намерен в дома на жалбоподателя, вероятно не е ножът, който нападателят, уловен от камерите за видеонаблюдение, е използвал. С присъда от 20 януари 2011 г. Окръжен съд – Пловдив признава жалбоподателя за невинен. Съдът счита, че заключенията на експертите, разгледали видеозаписите, които той изцяло кредитира, поставят под съмнение достоверността на показанията на пострадалата и идентифицирането от страна на последната на оръжието, използвано при извършване на престъплението, и обувките, носени от нападателя. Поради това той решава да изключи тези доказателства и заключава, че останалите елементи от преписката не доказват, че жалбоподателят е извършител на въпросния грабеж. С решение от 3 октомври 2011 г. Върховният касационен съд, произнасяйки се по жалба, подадена от М. Д. в процесуалното ѝ качество на частен обвинител, потвърждава присъдата на окръжния съд.
Пред ЕСПЧ Савов твърди, че продължителността на предварителното му задържане е била прекомерна, че националните съдилища са пренебрегнали аргументите в полза на освобождаването му и че националното законодателство не му предоставя възможност да получи обезщетение в тази връзка. В своето становище от 4 юни 2018 г. жалбоподателят за първи път оспорва независимостта и безпристрастността на съдиите в районния съд и окръжния съд в гр. Пловдив, които са разглеждали исканията му за освобождаване, въз основа на упражняването на административни правомощия от страна на съдия Сотир Цацаров, председател на окръжния съд и член на първия състав, постановил задържането му. Савов твърди нарушения на член 5 (§ 3, 4 и 5) и чл. 6 (2) от Конвенцията.
Съдът припомня, че според практиката му във връзка с прилагането на член 5, § 3 от Конвенцията, продължаващото наличие на обосновани причини за подозиране на задържаното лице в извършване на престъпление е условие sine qua non за законността на удължаване на мярката за задържане. Когато обаче „веднага“ след задържането националните съдебни органи преценяват за първи път дали задържаното лице да бъде поставено в следствения арест, това условие не е достатъчно и органите трябва да представят и други относими и достатъчни основания, за да оправдаят задържането. Тези други основания включват риск от бягство, риск от натиск върху свидетели или промяна на доказателства, риск от тайно споразумение, риск от рецидив, риск от нарушаване на обществения ред или произтичаща необходимост за закрила на лицето, срещу което е наложена мярката „задържане“. Съществуването на тези рискове трябва да бъде надлежно установено, а основанията на органите в тази връзка не могат да бъдат абстрактни, общи или стереотипни (Мерабишвили срещу Грузия [GC], № 72508/13, параграф 222, 28 ноември 2017 г.). Когато тези основания все още оправдават лишаването от свобода, Съдът също трябва да бъде убеден, че националните органи са положили „особена дължима грижа” за провеждане на производството (Бузаджи срещу Република Молдова [GC], № 23755/07, параграф 87, 5 юли 2016 г. и Идалов срещу Русия [GC], № 5826/03, параграф 140, 22 май 2012 г.).
Съдът отбелязва, че по това дело Максим Савов е задържан на 13 януари 2010 г. и че е освободен под гаранция на 8 юни 2010 г. Следователно задържането му продължава четири месеца и двадесет и шест дни. Съдът отбелязва, че жалбоподателят на първо място оспорва съществуването на обосновани причини да бъде заподозрян в грабежа, в който е обвинен: жалбоподателят на практика поставя под въпрос надеждността на доказателствата, състоящи се от неговото идентифициране от страна на пострадалата, което впоследствие е отхвърлено от наказателните съдилища. Понятието „обосновани причини“ за подозрение на лице в извършване на престъпление предполага съществуването на факти или информация, които могат да убедят обективен наблюдател, че това лице може да е извършило престъплението. Това, което е „обосновано“, зависи от всички обстоятелства по случая, но фактите, пораждащи подозрение, не трябва да бъдат на същото ниво като тези, необходими за обосноваване на присъда или дори за повдигане на обвинение (Мерабишвили, § 184). Съдът отбелязва, че съдилищата, които са разпоредили и удължили задържането на жалбоподателя, са основали заключението си относно съществуването на основателни подозрения срещу жалбоподателя на три доказателства: първоначалните показания на пострадалата, официалното идентифициране на заподозрения от същата и записите от камерите за видеонаблюдение в магазина. Съдът счита, че на този начален етап от наказателното разследване тези елементи могат да се разглеждат като факти или информация, които могат да убедят един обективен наблюдател, че е възможно жалбоподателят да е извършител на въпросния грабеж. Нещо повече, по време на разглеждането на исканията за освобождаване на жалбоподателя, съдилищата разглеждат надеждността на тези елементи, като ги съпоставят със показанията на свидетелите на защитата и приемат първите, за да заключат, че срещу него са останали основателни подозрения.
44. Вярно е, че накрая жалбоподателят е оправдан по въпросното обвинение от въззивния съд, който изключва доказателствата, оправдаващи удължаването на мярката за задържането му (вж. параграф 24 по-горе). Въпреки това в светлината на всички елементи, относими към настоящото дело, и присъщите различия между наказателното производство по същество и тези, свързани с надзора на предварителното задържане на заподозрени, Съдът счита, че последващото оправдаване на жалбоподателя не поставя под съмнение относимостта на елементите, използвани като основание за поставяне на засегнатото лице в следствения арест, а именно първоначалните показания на пострадалата, официалното идентифициране на заподозрения от последната и записите от камерите за видеонаблюдение в магазина. Поради това Съдът счита, че е имало обосновани причини жалбоподателят да бъде заподозрян във въпросния грабеж. На следващо място Съдът отбелязва, че националните съдилища са се позовавали последователно на риска от извършване на нови престъпления и на риска от укриване от правосъдието. Тези причини са сред причините, които по принцип могат да оправдаят удължаване на мярката за задържане. По отношение на риска от рецидив Съдът отбелязва, че това е основната причина за оправдаване на удължаването на мярката за задържане, наложена на жалбоподателя, и че националните съдилища настояват, че е налице опасност от извършване на нови престъпления, като се основават изцяло на метода на извършване на престъплението и обстоятелствата около задържането на заподозрения. Тези аргументи обаче несъмнено са обвързани с тежестта на престъплението, в което е заподозрян жалбоподателят, и със силата, приписана на доказателствата на обвинението от страна на съдилищата, които дават предимство на последните вместо на доказателствата на защитата. Съдът от своя страна иска да подчертае, че жалбоподателят не е имал криминално досие и че в преписката няма нищо, което да подкрепи например заключението, че той е бил склонен да прибегне до насилие или заплахи с хладно оръжие, за да постигне целите си. В тази връзка трябва да припомним, че, ако тежестта на обвинението може да накара съдебните органи да поставят и оставят заподозрения в предварителния арест, за да предотвратят опити за извършване на нови престъпления, обстоятелствата по делото, по-специално криминалното досие и личността на засегнатото лице, трябва да правят опасността обоснована, а мярката адекватна (Клоот срещу Белгия, 12 декември 1991 г., параграф 40, Серия A № 225). При описаните по-горе обстоятелства заключението на съдилищата за съществуването на опасност от рецидив от страна на жалбоподателя изглежда не достатъчно обосновано. Що се отнася до риска от укриване от правосъдието, Съдът отбелязва, че в решението си от 22 април 2010 г. Окръжен съд – Пловдив отказва да освободи жалбоподателя, обосновавайки се за първи път на съществуването на риск от бягство, което оправдава с факта, че жалбоподателят официално е декларирал местоживеенето си в гр. Пловдив едва след повдигането на обвинението, и с факта, че е бил издирван от националната полиция, за да даде показания във връзка с друго наказателно разследване. В тази връзка Съдът отново подчертава, че рискът от укриване трябва да бъде оценен в светлината на фактори, свързани с личността на засегнатото лице, с неговото усещане за морал, местоживеенето му, професията му, ресурсите му, семейните му връзки и с други видове връзки със страната, в която е подложен на наказателно преследване. Тежестта на наложената санкция и силата на събраните доказателства могат да бъдат относими елементи, но сами по себе си не са решаващи в това отношение и възможността за получаване на гаранции за явяване в съда на обвиняемия може да се използва, за да се избегне този риск (Бечиев срещу Молдова, № 9190/03, параграф 58, 4 октомври 2005 г.). Съдът отбелязва, разбира се, че официалната регистрация на адреса, на който жалбоподателят е живял в гр. Пловдив, е административна формалност, която жалбоподателят е изпълнил след обвинението си и чиято цел е да послужи като официално доказателство за съществуването на установено местоживеене в същия град. Местоживеенето на жалбоподателя на този адрес обаче е факт, установен по време на задържането му, предвид това, че в същия ден разследващите органи са извършили там претърсване. По отношение на другия аргумент, изтъкнат от окръжния съд, а именно факта, че жалбоподателят е бил издирван в рамките на друго наказателно дело, Съдът отбелязва, че жалбоподателят е бил в качеството си на обикновен свидетел по това друго дело, което не разкрива тенденция за укриване от правосъдието. Съдът отбелязва и, че семейните и професионални връзки на жалбоподателя с града, в който същият е пребивавал, също сочат липса на опасност от укриване от правосъдието. Видно от всичко това, съдилищата не са представили достатъчно убедителни аргументи, за да установят съществуването на опасност от укриване от правосъдието. Независимо от констатациите си относно липсата на „относими и достатъчни“ причини за удължаване на мярката за задържане, наложена на жалбоподателя, в конкретните обстоятелства по настоящото дело Съдът счита за необходимо да отговори и на въпроса дали националните органи са положили „особена дължима грижа“ при провеждането на производството. Той отбелязва, че националните съдилища придават особено значение на анализа на доказателствата, свързани със съществуването на обосновани подозрения срещу жалбоподателя, за да оправдаят удължаването на задържането му. Съдът отбелязва категоричното отхвърляне на показанията на свидетели, които са свидетелствали за присъствието на жалбоподателя на работното му място в момента на извършване на въпросния грабеж. Особено фрапиращ е фактът, че експертното сравнение между физическите характеристики на извършителя, който е записан от камерите за видеонаблюдение, и тези на жалбоподателя е извършено едва при разглеждането на наказателното дело по същество от въззивен съд. Като се има предвид, че веднъж извършено, експертното сравнение разкрива наличието на ясна разлика между височината, телосложението и движенията на двамата мъже, Съдът счита, че липсата на такава експертиза във фазата на предварителното разследване следва да се счете като пропуск от страна на органите по отношение на задължението им за полагане на „особена дължима грижа“ съгласно член 5, § 3 от Конвенцията. В заключение Съдът счита, че аргументите, изложени от съдилищата при вземане на решение за задържане на жалбоподателя в продължение на четири месеца и двадесет и шест дни, не са били „относими и достатъчни“ по смисъла на член 5, § 3 от Конвенцията и че националните органи не са положили „особена дължима грижа“ при продължаване на производството по настоящото дело. Следователно е налице нарушение на член 5, § 3 от Конвенцията.
Съдът припомня, че, ако правото на презумпция за невиновност, заложено в член 6, § 2, е един от елементите за справедлив наказателен процес, изискван от член 6, § 1, то не се ограничава до проста процесуална гаранция по наказателни дела: обхватът му е по-широк и изисква нито един представител на държавата да не декларира, че дадено лице е виновно за престъпление, преди вината му да е била установена от съд (Алене дьо Рибемон срещу Франция, 10 февруари 1995 г., параграфи 35-36, серия A №. 308; Виорел Бурзо срещу Румъния, № 75109/01 и 12639/02, параграф 156, 30 юни 2009 г .; и Лисасо Асконобиета срещу Испания, № 28834/08, параграф 37, 28 юни 2011 г.) Съдът припомня необходимостта да се прави разграничение между изявления, отразяващи усещането, че засегнатото лице е виновно, и тези, които се ограничават до описване на състояние на подозрение. Първите нарушават презумпцията за невиновност, докато вторите се считат в съответствие с духа на член 6 от Конвенцията (вж., наред с другото, Марсиано срещу Италия, № 45313/99, параграф 31, 28 ноември 2002 г.). В тази връзка Съдът подчертава значението на избора на думи от държавните служители в изявленията, които те правят, преди дадено лице да е съдено и признато за виновно за извършване на престъпление. Поради това той счита, че за целите на прилагането на гореспоменатата разпоредба е от значение реалното значение на въпросните изявления, а не тяхната буквална форма, (Лавентс срещу Латвия, № 58442/00, параграф 126, 28 ноември 2002 г.). Дали изявлението на държавен служител представлява нарушение на принципа на презумпцията за невиновност трябва да се определи в контекста на конкретните обстоятелства, при които е направено въпросното изявление (вж. например Адолф срещу Австрия, 26 март 1982 г., параграфи 36-41, Серия A № 49, дело, в което обхватът на мотивите на обжалвано решение по наказателно дело е оценен в светлината на последващото решение на Върховния съд). Обръщайки се към фактите по настоящото дело, Съдът отбелязва, че обжалваното решение е взето в контекста на производство, чиято цел е да се установи дали настаняването на жалбоподателя в предварителния арест е основателно и необходимо. Като част от това производство членовете на състава на окръжния съд е трябвало да гарантират, че има обосновани причини да подозират жалбоподателя в извършването на престъпление и да установят дали е налице риск от бягство или от извършване на нови престъпления. Те е трябвало да посочат основанията за заключенията си по този въпрос в своето решение. В тази връзка Съдът отбелязва, че в решението си от 19 януари 2010 г. Окръжен съд – Пловдив, разчитайки на аргументи, свързани с метода на извършване на престъплението и обстоятелствата около задържането на заподозрения, е счел, че е налице риск от извършване на нови престъпления. Трябва обаче да се отбележи, че при описанието на фактите около извършения в магазина грабеж и ареста на жалбоподателя съдиите използват категоричен език, който недвусмислено сочи, че жалбоподателят е извършителят на това престъпление. По този въпрос Съдът счита за особено показателен факта, че гореспоменатото решение завършва със следното изречение: „(…) Освен това, както правилно е установил районният съд, въпросът, че подсъдимият е извършителят на въпросния грабеж, не предизвиква противоречия“. Съдът счита, че това решение, постановено от трима магистрати, които като такива са били призовани да служат като гаранти на основните права в рамките на наказателното производство, надхвърля обикновено описание на състояние на подозрение и че то може да се счете за категорично изявление за вината на засегнатото лице, произнесено преди каквото и да е решение по същество по въпросното наказателно дело. В тази връзка Съдът припомня, че има фундаментална разлика между изявлението, състоящо се в това, че някой е само заподозрян в извършване на престъпление, и предварително изявление при липса на окончателна присъда, че засегнатото лице е извършило престъплението, в което е обвинено (Матияшевич срещу Сърбия, № 23037/04, параграф 48, ЕСПЧ 2006-X). В заключение, след като взе под внимание всички относими обстоятелства по делото, Съдът счита, че мотивите на решението на Окръжен съд – Пловдив от 19 януари 2010 г. са нарушили правото на жалбоподателя на презумпцията за невиновност. Следователно е налице нарушение на член 6, § 2 от Конвенцията.